Когато детето се тръшка…

– Не можеш да излезеш боса навън, защото вали.
– Не, не искам тези ботуши!
– Тогава можем да останем у дома.
– Искам навън с розовите сандали, ботушите са грозни! [Oтваря външната врата.]
– Навън е мокро и студено, а допреди два дни кашляше! Не искам да се разболееш отново! [Затваря вратата насила и заключва.]
– Нееее, искам навъън! [Увисва на дръжката и започва да плаче с пълен глас.]

Какво е тантрум?

iStockphoto
iStockphoto

В буквален превод “tantrum” означава „гневно избухване“. Какво чувства и мисли детето по време на този изблик на гняв? На първо място това е израз на протест срещу фрустрация или разочарование – много деца (и възрастни) реагират с някаква форма на агресия, когато желанията им не са удовлетворени. В момента на емоционалното избухване детето не е гъвкаво („Искам точно това и нищо друго!“), има усещане за неотложност („Трябва да се случи веднага!“), желания тип „всичко или нищо“ и чувство на песимизъм („Никога не получавам това, което искам!“). Детето вярва, че отношението към него е несправедливо.

Според много психолози и родители гневните избухвания са манипулативни – в това има известна истина – след няколко опита детето научава, че ако плаче достатъчно дълго и силно ще получи това, което иска (а в крайна сметка всеки човек търси успешни стратегии за удовлетворяване на желанията си). Но това не е основният проблем.

Честите избухвания са следствие от това, че детето (още) не се е научило да се справя с фрустрацията и разочарованията, които са част от живота. Хванато е в капана на моментната емоция – гняв, скръб, агресия, отчаяние, която изглежда неконтролируема и разрушителна. В този момент разумът не работи – ето защо и заплахите и наказанията не са ефективни.

Какво е решението?

Да научим детето как да се справя със силните отрицателни емоции и да развием уменията му за търсене на конструктивни решения; да му помогнем да превърне „Искам веднага!“ в „Как мога да постигна желаното?“.

За съжаление няма магически „5 стъпки към овладяване на детския гняв“ – успехът ще дойде бавно и постепенно, ще има отстъпки и провали пред избухванията на детето. Но именно ситуациите, в които не сме се справили, са уроците, които ще ни направят по-ефективни в бъдеще.

Защо е важно?

Представете си как изглежда тантрумът на 3-годишно дете, което иска трета близалка, и на 18-годишен тийнейджър, който иска да шофира в нетрезво състояние. Тийнейджърите и възрастните също се тръшкат – плачат, крещят, псуват, удрят. Важно е да научим детето си как да постигне това, което иска, без да наранява себе си и хората около него, и колкото по-рано се заемем с тази задача, толкова по-лесно ще бъде изпълнението й.

Управлението на собствените емоции и търсенето на конструктивни решения са основни умения, спомагащи процеса на лично и професионално развитие. Да предадем това на детето си е труден, но изключително ценен урок – така ще подобрим ефективността му в ключови житейски предизвикателства: създаване на приятелства и интимни връзки, справяне с конфликти от служебно естество, асертивно поведение, развиване на реална преценка за собствените възможности и др.

Как?

(в пет немагически, енергоемки и ефективни стъпки)

  1. Запазете спокойствие – не отговаряйте на тантрума с тантрум.

Гневът всъщност е адаптивна психическа функция – начин тялото и мисленето да се мобилизират с цел защита – чувството на гняв е предизвикано от физическа или емоционална болка (или риск от такава), фрустрация, несправедливост. Кога последно изгубихте самообладание? Спомнете си времето, мястото, последователността от събития, които са ви изкарали извън релси. Какво е било застрашено – безопасността на детето ви или на други деца и възрастни, целостта на ценни предмети, чистотата и реда у дома, уважението от важни за вас хора – със сигурност нещо, на което държите?

Следващия път, когато това се случи, отделете няколко секунди да фокусирате вниманието си навътре и да формулирате чувството, което изпитвате (гняв, страх, раздразнение, нетърпение, друго) и причината за това чувство – какво важно за вас е застрашено. Често дори само това осъзнаване ви помага да си възвърнете самообладанието и да успеете да реагирате по-ефективно. (Например:  Синът ми удря по-малкото си братче. Чувствам се уплашена, защото за мен е важно малкият да е в безопасност, и ядосана, защото за мен е важно големият да е отговорен и търпелив.)

  1. Емпатия – покажете на детето, че е чуто.

Емпатията е разбиране на чувствата, мислите и действията на друг човек. Емпатията не е съветване, развеселяване, разсейване или обнадеждаване – тя дава посланието „Тук съм и искам да разбера твоята гледна точка.“ Но защо, ако е очевидно, че детето не е право – например при физическа агресия? Един от най-важните ефекти от емпатичното слушане е, че това успокоява. Емпатирайки, т.е. отразявайки чувствата на детето, вие давате пространство на емоциите – гняв, страх, фрустрация, чиито заряд спада, когато бъдат изговорени на глас – от вас или от него; постепенно у детето се заражда усещане, че е уважавано, ценено и обичано. Случай от практиката ми като детска учителка: Сашо минава покрай Иво и случайно бута току-що подреден пъзел; Иво се ядосва, започва да крещи и се опитва да удари Сашо. Два възможни варианта на моята реакция:

Вариант 1.
– [строго] Иво, тук удрянето е забранено! Не! Ще нараниш Сашо!
Иво все пак тръгва към Сашо и му посяга. Аз вече също съм ядосана, вдигам го и го премествам на място, където да се успокои.
Вариант 2.
Хващам Иво за ръце и казвам спокойно, със съчувствие, въпреки борещия се да стигне до Сашо Иво:
– Ядоса се, че Сашо бутна пъзела! Толкова си ядосан, че ти се иска да го удариш! (Отразявам емоциите му – не се съгласявам да го удари, а признавам правото му да бъде ядосан.)
– [дърпа се] Да, искам да го ударя! Пусни ме!
– Много си ядосан, искаш да го удариш! Сигурно защото много се стара, и сега ти се иска пъзелът да е сглобен.
– Да!
– Отне ти дълго време да подредиш пъзела?
– Да!
– Искаш ли да ти помогна и да помолим и Иво да ти помогне – като сме тримата ще се справим по-бързо?
– [малко по-спокоен] Не! Сърдит съм му!
– Мхм, да… Добре, искаш ли да му напомня да минава по-внимателно покрай масата, а сега Ани да ти помогне за пъзела?
– Ами… добре…

След като аз съм чула това, което има да каже или да покаже Иво, той вече е готов да чуе моите предложения. Емпатията е намалила стреса в тялото му, което се е било мобилизирало да „атакува“, и сега той е по-възприемащ и гъвкав, готов да потърсим конструктивно решение заедно.

  1. Асертивност: спокоен разговор, ясни желания, реалистични очаквания.

Как да изразим позицията си достатъчно ефективно, след като детето е готово да ни чуе? Асертивно – т.е. заявявайки собствените си нужди и в същото време уважавайки нуждите на детето, със спокойно и уверено излъчване. Ако използвам примера с момичето, което иска да излезе босо в дъжда, след като съм запазила спокойствие и съм проявила емпатия, асертивното ми послание би звучало така:

Гери, обичам те и виждам колко ти се иска да поджапаш боса в локвите, но за мен е много важно да си здрава, затова не мога да ти позволя да го направиш. Наистина не искам да пропуснем екскурзията ни заради кашлица и течащ нос. Знаеш, че здравето на всеки от семейството ни е много важно… Искаш ли да си напълним ваната и да играеш там?

Придържам се към няколко принципа, които улесняват асертивното поведение: изразявам ясно желанията и потребностите ми и говоря от първо лице (не „Ти си безотговорна и не знаеш кое е най-добро за теб; ти трябва да си здрава.“, а „За мен е много важно да си здрава и да пътуваме заедно.“), предлагам приемлив заместител на неприемливото желание, напомням правило („Трябва да се грижим за здравето си.“), което е неоспоримо. Друга важна особеност на ефективното асертивно поведение е да имам реалистични очаквания към способността за кооперативност и разбиране от страна на детето – например ако знам, че ядосания на Сашо Иво е импулсивен и склонен да удря ще стоя до него по-дълго време, за да се убедя, че се е успокоил; ще очаквам, че гневът му лесно може да се „запали“ отново. Ето защо е важно да познаваме децата си и всъщност всяка неуспешна ситуация на дава информация за това какво можем и какво не можем да очакваме.

  1. „Да помислим заедно“ – умения за решаване на проблеми.

Превенцията е най-ефективния метод за справяне с гневните избухвания. Няколко часа след проблемната ситуация, когато и вие, и детето вече сте спокойни, повдигнете въпроса отново: „Днес беше много ядосан на Сашо, че ти бутна пъзела. Хайде да помислим какво да направиш, ако се случи пак.“ Чуйте идеите на детето, развийте ги до форма, която е приемлива за вас (например ако много му се иска да удари Сашо, може да удари няколко пъти по пода, да му се разсърди, да му каже „Внимавай повече!“), и напомнете за тези решения следващия път в аналогична ситуация. Разкажете му какво работи за вас, когато се ядосате (например „Когато един колега в работата ми бутна папката, се ядосах също като теб. Реших да затворя очи и да броя до десет.“) Ако тантрумът е свързан с нетърпение – планирайте какво може да прави детето, докато чака; ако е свързан с купуване на играчка или храна – кажете му при какви условия може да я получи (в края на месеца; на празник; като награда). Вие най-добре познавате вашето дете и знаете (или можете да научите) кои стратегии за справяне с гнева и фрустрацията са най-ефективни. Важното е да ги търсите не под влияние на емоциите (след гневно избухване – ваше или на детето), а когато сте спокойни и готови да отделите време и енергия за това.

  1. Как аз да постъпя следващия път, когато това се случи?

Същият въпрос, но този път отправен към вас самите; и не „ако“, а „когато“ се случи, защото със сигурност ще има следващ тантрум под една или друга форма. За да сте по-ефективни, действайте не като реакция на поведението на детето (ре-активно), а про-активно.

Опитайте се да предвидите ситуациите, в които е възможно детето ви да избухне, например в магазина за играчки, при сутрешното обличане, когато го оставяте в градината или при роднини, когато братчето му иска същата играчка. Подгответе детето предварително – „Днес няма да купим нищо, но можеш да ми покажеш играчка, която да ти взема  в неделя.“, „Коя рокля искаш да облечеш утре – червената или синята?“, „Оставям те в баба и дядо, отивам в офиса и се връщам след два часа/ след като станеш от обеден сън.“

Планирайте реакцията си, когато детето избухне – например: „Ще говоря спокойно, ще се фокусирам върху емоциите и желанията на детето и ще ги изкажа на глас, ще обясня какво е важно за мен, ще предложа нещо, приемливо за детето и за мен.“

Не очаквайте, че всеки път ще успявате. Дори понякога детето да спечели желаната играчка, допълнително време за телевизия или още една близалка, това не значи, че сте лош родител, че следващият път ще е още по-зле, че детето се приучва да постига желаното с избухвания. Твърдостта и последователността във възпитанието са важни, но не по-важни от връзката ви с вашето дете и уменията – вашите и на детето, да се справяте с предизвикателни ситуации.

Ще се радвам да разбера кои от идеите в тази статия ползвате и кои бихте интегрирали в практиката ви? А кои не пасват на вашия подход? Разкажете как се справяте с ежедневните предизвикателства в общуването с децата си в коментарите (бутонът за коментари ще откриете под заглавието). Благодаря! 🙂

  • Статията е написана по идеи от книгата на Kenneth Barish, Ph.D. „Pride & Joy“.
  • Имената на децата са сменени.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s